Концентрацията на мозъка
или
Как мозъкът подбира своя фокус в ежедневните си
операции
Винаги съм искал да напиша текст, в който представям своите идеи за
функцията на мозъка и как той фокусира и пре-фокусира вниманието си над света.
Повечето ми разсъждения лесно ще бъдат разобличени като повтарящи се от всеки
начетен студент или специалист по психология. Обаче аз съм с философско
образование и използвам правото си да спекулирам, току виж успея да стигна до
нещо ново. Пък и за хората, не-специалисти това може да се стори интересно,
доколкото смятам да разкрия свои наблюдения и разсъждения по въпроси, които на
ежедневно ниво остават незабелязани, защото не ни хрумва да се фокусираме върху
тях, което е напълно естествено.
Отсега ще направя уточнение на
понятията: фокус и концентрация, за мен са синоними,
когато опре върху човешките възприятия. Дори да имат различия (а те имат,
доколкото фокус е по-пасивна форма на действие от концентрация), те са
незначителни за нашите изследвания. Какво означават: да си концентриран (фокусиран),
значи цялото ти умствено и сетивно внимание да е съсредоточено върху дадено
нещо, да речем писане на есе. Всякакви други сетивни стимули и разсъждения
стават вторични и биват с лекота изтласкани назад. Ако не сме концентрирани,
вторичните стимули стават челни и изместват заданието от фокус. Концентрацията
изисква постоянна проверка, обаче. Един вид аз се проверявам дали съм
концентриран. Ако не съм, подновявам концентрацията. Ако съм, тази мисъл остава
подсъзнателна и не ме ангажира по никакъв начин. Ако допуснем, че мозъкът има
определени умствени ресурси, при пълна концентрация, всички те се
съсредоточават върху това, с което се занимаваме. Това, в същността си, е концентрация.
Идеята за фокусът на вниманието,
като функция на мозъка е нещо изначално банално. Може да се раздели на две
основни групи: волево (по изборно)
фокусиране и неволево (случайно,
инцидентно, нежелано) фокусиране.
Да започнем с волевото фокусиране.
Представете си двама човека: един местен и един чужденец. Представете си първо,
че сте местен гражданин на София (или който и да е град, който познавате от
години) и ежедневно пътувате, разхождате се и го попивате съзнателно и
несъзнателно от всяко сетиво в тялото си. Изградили сте си една база на
усещания, миризми, гледки, които са за вас ежедневни. И ето, за пореден ден се
разхождате по площад Патриарх Евтимий. До болка ви е познато всичко наоколо. За
това имате богат избор върху какво да се съсредоточите. Избирате какво искате
да чуете, а останалото го изтласквате назад в ума си. Всичко, върху което не
избирате да съсредоточите погледа си, остава на подсъзнателно ниво. То е там,
но вие избирате какво да привлича вниманието ви, например ято от гълъби, които
се спускат покрай статуята на патриарха. После забелязвате светофара, който
светва зелено и целенасочено продължавате към целта си. Но всичко наоколо си е
познато.
Но да вземем един чужденец, който
първи по същия площад. За него всичко наоколо е непознато. За него съответно
стимулите са и много повече. Но за разлика от местния човек, който като цяло
остава сляп за заобикалящата си среда, в полза на целта, която тя обслужва,
чужденецът има за цел единствено да обслужи тази среда и нищо повече. Това
означава, че той поглъща средата, в която е, но остава външен за нея. Неговата
концентрация постоянно ще се отвлича ту от една гледка, ту от друга и той
постоянно ще трябва да я пренасочва или да забавя, за да я оцени.
Какво се случва тук – има една
среда, изпълнена с нескончаеми стимули. Вие сте част от тази среда, като неин
съ-причинител. Човек в такава среда е едновременно приемник на стимули и
източник на такива. А съзнанието избира върху какво да се спре от тези
източници. Например човек може да забележи представител от другия пол, който му
харесва и цялото му внимание да се спре на него. А той може да отвърне на
погледа и да станат съпричастни към съществуването един на друг, макар и за
кратко (а защо не и по-дълго, ако стимулът е достатъчно силен). Реалността е
една огромна серия от обекти, които се явяват външни за нас. Те са така
наречените феномени-извън-нас, които можем да обхванем и да изучим.
Дотук ни става абсолютно ясно, че
използвайки волята си ние може да изберем върху какво да се спрем и да се
фокусираме на него, пренебрегвайки всички останали стимули. Това е способност
изцяло на човека да избира каквото го интересува. За сравнение, животното
винаги реагира на околните си стимули, защото то постоянно присъства в света.
Като контрапункт човекът е напълно способен да изолира външният свят. Това
означава, че неговият мозък и сетива пак възприемат зададените символи, но
човекът не позволява те да достигат съзнанието му, защото ги изтласква в
подсъзнанието си. Какво прави един човек, който медитира, например? Той се
съсредоточава върху себе си, какво усеща, какво изживява и какво възприема. Но
той отива над себе си, излиза “извън кожата” си, за да бъде концентриран върху
своето Аз. Мисли за дишането си, мисли за позицията на тялото си и за този
момент това е единственото, което има значение за този човек, за това той
го избира. Обаче, човекът и неговият мозък са крехки. Той е податлив на загуба
на концентрация, дори ако е трениран много силно. Но ако е трениран, човек би
могъл да излезе и да влезе в концентрация по желание.
Но тук има една интересна бележка.
Загубата на концентрация значи изтласкване на всички насъщни мисли и идеи,
които сме имали по даден въпрос. Когато пак се концентрираме, те се възвръщат
от само себе си. Ако е кратък период на почивка, нищо не се губи в паметта. Но
ако е дълъг с дни и седмици, е възможно паметта ни да осакати първоначалната
идея за даден текст. А е възможно и да го доразвие, поради дейността на
подсъзнанието.
Ще дам пример, за да съм по-ясен. Да
речем, че след това есе седна и започна разказ и напиша 2-3 страници от него,
но друга работа изисква вниманието ми. Аз ще трябва да прекъсна концентрацията
си над разказа в полза на другото нещо с намерението да се върна към разказа
после. Да речем, че не успея нито този ден, нито следващата седмица. През това
време постепенно забравям за разказа и забравям върху какво съм работил. Това
може да продължи с месеци. Ако съм бил небрежен и не съм си водил бележки,
когато се върна към разказа, ще съм напълно забравил за какво става дума и ще
трябва да го препрочета, за да си спомня собствените си идеи. Но това не е
непременно негативно. Както казах, подсъзнанието може да доразвие една идея и
например да тръгна по по-добър път с разказа.
Сега за по-интересната част, неволевата
концентрация. Всяко изследване, което може да се намери, е единодушно по един
въпрос: мозъкът може да възприеме всичко, което е в границите на сетивните му
възможности, едновременно. Когато гледаме, виждаме всичко около себе си, дори с
периферното си зрение. Но това, върху което очите ни са концентрирани, е това,
което всъщност виждаме. Останалото е вторичната информация, както я нарекох.
Същото се отнася и за останалите ни сетива, но най-вече зрението. Освен това,
над неволевата концентрация влияят и други фактори. Да речем, че някъде около
себе си чуем силен гръм. Обикновено се извръщаме, за да установим, откъде идва
този шум, какъв е и защо се е появил. Може да е гръмотевица, но може и да е от
кола. И съвсем не е важно дали знаем какъв е шумът или не. Важното е, че
неволевата концентрация най-често ще се активира, за да установи какъв е шумът,
без значение дали е познат. Тук играе една смесица от чисто човешко любопитство
и инстинкт за съхранение, при условие, че шумът е от заплашителен източник.
Значи, в същата обиколка из София,
неволево много неща могат да отвлекат вниманието ни, например, клаксон на кола.
Той ще предизвика ответна реакция у нас, която не сме планирали. А реагирането
на стимули е изначално заложено в нас. Да речем, че живеем на село, където цял
живот не се случва нищо драматично, нито шумно. Дори тогава човек би реагирал,
ако нещо внезапно се случи. В такива случаи, мозъкът не би бил свикнал с шум и
чести стимули и те ще са дори по-силни за него, защото са му чужди. Обратно, за
човек от града, който е свикнал на почти всичко, някакъв нов гърмеж би му
направил по-слабо впечатление. Разбира се, това са откъснати примери и съм
сигурен, че могат да се измислят по-точни.
Но стигаме естествено до друго
заключение: мозъкът може да привиква към стимули. От психологическа гледна
точка, когато се натрупат достатъчно асоциации и предишни спомени за даден
стимул, той просто става обичаен за нас, значи част от всекидневието. За човек,
живял на село, най-обичайно е чирикането на птици и бръмченето на трактор (например).
Премествайки се в града, той ще се чувства стресиран за много дълго време,
защото мозъкът му не успява да се справи с толкова много стимули, които му се
подават едновременно и постоянно. За това и много хора с нетърпение чакат
почивката, за да се откъснат от градското напрежение. Ако си позволя тази
спекулация, не е работата, която ни изтощава до смърт, а “оцеляването” в
градски условия преди и след работа.
Мозъкът изглежда проявява някои
функции на мускул. Той може да се
тренира, за да е по-издръжлив срещу определени зловредни стимули, но и се
изтощава, ако се използва твърде много. Способът за концентрация е зависим от
енергичността на мозъка и неговата издръжливост срещу умствено напрежение.
Човек свикнал на тишина, спокойствие и тихо размишление, много трудно ще
издържа на динамика, шумотевица и т.н. Обратно, човек свикнал на шум и
динамика, ще се чувства неспокоен, когато трябва да седи спокойно, защото се
чувства сякаш мързелува.
Какво остана да кажем за
концентрацията. Тя очевидно е способ на ума и е неотменна част от мисълта. Без
концентрация, която да вкарва умът ни ред, той би бил като езеро без реки,
което след време ще застои и ще се превърне в блато. Концентрацията позволява
на умът ни да “тече” свободно, значи. Мозъкът е огромен сбор от постоянни
мисли, спомени и усещания които се бутат насам-натам като сбор от електрони и
излизат наяве. Седнете назад в стола си, отпуснете се и ще видите как за
няколко минути ще се сменят различни мисли в ума ви. Само когато имаме
концентрация, има истинска целенасочена мисъл, значи е добре тя да се развива
дисциплинирано и целенасочено.
И толкоз.
