Историята за дългата опашка или Защо хорското мнение е безстойностно

Знаете ли защо създадох този блог? Създадох го с идеята да пиша нещата, такива каквито ги виждам, в тяхната пълнота. Това означава и името "Някъде, където да бъда", сиреч някъде където да съм истинен, искрен, да съществувам свободно. Не знам в кой момент тази идея деградира в платформа за публикуване на разкази. Май беше, за да направя услуга на някои приятели. Но както и да е, минаваме на същината на въпроса ни за днес.

Тезата е историята за дългата ми коса, която сега връзвам на опашка и как чрез нея разбрах, че чуждото мнение е безсмислено, излишно - може би дори вредно. Смятам да докажа как не е добра идея да се слушат хората и да се взема мнението им за чиста монета, в почти всички случаи.

Видите ли, всичко започна, когато в два отделни случая, две момичета, на които много държа, ми казаха по свой си начин, че съм стиснат егоист. Това много ме огорчи в началото. Беше ми неприятно, че съм създал лошо впечатление на две скъпи ми създания, без да го искам. Още ми е. Но след като се замислих, открих, че някои неща не са както трябва...

Първо, двете момичета бяха създали впечатлението си от изолирани случаи, на които те са били свидетели, или участници. Значи стигат до общо заключение от различни позиции. Едното момиче наблюдаваше случаи, в които наистина бях останал поради своята небрежност, без пари и тя трябваше да ме обезпечи. А другото момиче наблюдаваше случаи, в които избирам да не харча излишни пари за неща, които не искам, а да ги пазя за нещо полезно. Това са двете им позиции, но те стигат до едно заключение. Сега, ето къде идва моят проблем с изказването им: то е противоречиво. На първата дама бих казал "Добре, щом съм стиснат и егоистичен, какво ще кажеш за случаите, в които аз съм плащал за теб?" и се изреждат въпросните случаи. На втората бих отвърнал "Твърдиш, че съм стиснат, твои познати твърдят същото. Но аз имам познати, които смятат, че не съм. Дори на някои съм услужвал с пари. На тях какво ще кажеш?" Разчитам, че дотук става ясно противоречието. Имаме субективни позиции, които не съвпадат с други субективни позиции. Имаме един поглед на нещата, който противоречи с друг. Сиреч има хора с различни мнения. Добре, но аз съм по средата и слушам тези противоречиви мнения. Тогава, докато още сме на тази история: аз какъв съм, в действителност? Тъй като аз съм обективният поглед над моето поведение, застанал между субективни мнения, само аз мога да кажа истината за себе си. Но дали тя ще бъде приета?

Без заобикалки да минем към историята за дългата опашка и ще ви разкрия защо вярвам, че хорското мнение не трябва да се слуша. Лятото преди 12 клас реших да си пусна брада. Имах си причините, харесваше ми, прикриваше все още буйното ми акне и т.н. Пуснах си брада. Естествено като се появих така, никой не ме хареса. По-късно в университета дори ми казваха, че така не било модерно вече. Впрочем, сигурен съм, че има група брадати хора, които не са съгласни с това. На които, както и на мен, не им пука. Но тогава се намериха и хора, които ме считаха за привлекателен с брадатото лице. Ново противоречие... В последствие еволюцията последва: разширих брадата си до бакенбардите - същото противоречиво мнение. И накрая с последната промяна, стигнах до заключението си. Тази година си пуснах дълга коса, която за пред хората, започнах да връзвам на опашка. Дори си купих ластици с различни цветове, за да се връзва с облеклото ми. Получих същото отношение, разделение на два лагера - едните твърдо смятат, че изглеждам най-добре с къса коса, другите напротив - вярват, че така съм много по-привлекателен. Противоречие!

И сега какво? Аз искам да бъда харесван и наистина: едни ме харесват, други не, но и двете страни са ми приятели. Не мога просто да ги пращам по дяволите, заради различаващи се мнения. Тогава, на рождения ми ден беше, ако не се лъжа, стигнах до заключението, че човешкото мнение е ненужно, защото не е истинно. Погледнете всеки философ и той ще ви каже, че логически едно противоречие е невъзможно. Ако го има, значи имаме грешка в разсъжденията. Нека да ви разкажа още една история, за да поддържаме темпото, която ще служи като финалното ми доказателство. Френският философ Жан-Пол Сартр разказва в една от книгите си (съжалявам, че не помня коя точно, май беше "Истина и съществуване") анекдот за един млад човек, изправен пред тежка дилема: той има изборът да отиде на война, където да се бори за кауза, в която вярва и да бъде част от нещо значимо. Обаче у дома го чака възрастната му майка, за която той се грижи и, която се нуждае от него. Ако замине той ще се бори и може би ще умре, за родината си, за майка си, но не би направил огромна промяна. ако остане, обаче, той ще направи животът на една старица по-радостен. Смисълът на тази история е за уникалността на всеки индивид: никой не може да направи изборът вместо този млад човек, той трябва сам да реши за себе си. Но, за целта на това есе, нека предположим, че преди да даде отговорът си, Сартр е попитал своите студенти и приятели за тяхното мнение. Съвсем естествено е да предположим, че едните биха посъветвали момчето да не си троши главата, а да се грижи за бедната си майка. Обаче ще се намерят и други, които ще му кажат да не се ограничава, защото той живее своят живот и той трябва да е пълноценен. За това трябва да се бори за това, в което вярва, въпреки майка си. И двата отговора изглеждат прави по своему, нали? Сартр е прав, само ние може да избираме за себе си и само ние може да съдим за своя характер и поведение. Защото иначе, изберем ли да слушаме другите хора, да следваме техните съвети, мнения и т.н., вместо да градим своите, веднага ще се намерим в непроходимо блато от противоречия.

Добре, нека да обобщим за какво говорихме днес: разказах как за първи път стигнах до идеята за настоящото есе с историята за брадата и косата си. Разказах за двете ми приятелки, които имат съвпадащо и все пак различно, може би невярно мнение за мен. Дадох доказателствата си чрез своя опит, своите разсъждения и дори Сартр ни беше на гости. И сега до най-важното - заключенията, до които стигнах:

1. Мнението, дадено от абстрактните Хора, е лишено от стойност и трябва да се избягва на всяка цена. Давам пример: чувате във вестниците и в медиите, че някоя голяма звезда употребява наркотици, докато пише музиката си. В това време до вас седи най-близкият приятел на този музикант. Той моментално избухва, че това са измислици, защото той е винаги до своя приятел, когато той/тя пише музиката си. Без значение дали някое от тези твърдения е вярно, на коя страна имате повече основания да се доверите?

2. Субективното мнение дадено от близките хора трябва да се взема предвид. Дори, ако е погрешно, то крие някакво впечатление. Тукашният пример е с двете ми приятелки. По своему, те са прави, защото са били свидетели. Но са прави само за себе си и за случаите, в които са участвали. При такова положение аз трябва да взема мерки, за да опровергая впечатлението им. Било чрез действия, било чрез доказателства за обратното. Вярвам, че това е правилно.

3. Много е важно какво точно казват близките хора. Ако един ти каже: ти си непривлекателен, то това е пълен абсурд! Какви са ти доказателствата, ами какво ще кажеш за тези, които смятат обратното?! Обаче ако същия човек каже: аз не харесвам как изглежда прическата ти (конкретизацията е важна), това вече е друга тема. Особено, ако си се издокарал за въпросния човек.

Но дори това е относително, защото зад думите, може да се крие нещо съвсем различно. Използвайки горния пример, може да се окаже, че човекът не харесва косата ми, защото съм сложил някакво по-особено палто. Значи проблемът не е нито в косата, нито в палтото, а в комбинацията. За това е важно какво казва човекът, какво има предвид и къде всъщност се крие проблема.

И така, това беше всичко. За завършек, ще кажа на хората, които имат негативно мнение за мен: Благодаря за търпението и разбирането, което ми оказвате. За хората с позитивно мнение ще кажа: Радвам се, че съм ви зарадвал. И за хората, които имат смесено мнение за мен... ами, ще кажа: "Човешко е да се греши. Божествено е да се прощава."

Преди да заминем

Преди да заминем

             

          Откога животът ни е такъв, помниш ли? Аз отдавна съм забравил. Гонят ни като животни, изтребват ни като вредители. Не знаем кои са те, но в очите им, сме врагове. Бягаме от убежище в убежище без ден спокойствие. Приятели измират край нас ежедневно. Не е ясно колко още ние ще доживеем. А бяхме съвсем обикновени хора. Хора, които имаха цели, грижи и мечти. Хора обичащи. Останахме една малка група, един жалък сбор окаяници

            Учудващо ли е тогава, че толкова бързо те залюбих? Че ние живеем бързо и умираме двойно по-бързо. Не е странно да срещнеш жена, която веднага да ти привлече вниманието. Да я пожелаеш… Но откъде време за флирт, романтика и танц? Тези ритуали, забравени са в миналото. Действие ни остава, само тук и сега. Твоите кафеникави коси и сладък кикот. Как успяваш още да се смееш след толкова ужас? Твоите магически очи и пъстър ум. Без усилие рисуваш картини за по-добър живот. Извикваш в мен сънища и мечти, учудващо ли е тогава, че в теб се влюбих до уши?

            Откриха ни отново. Новодошлите привлекли са ги явно. Те бяха първи да си отидат, осъзнали вината си, с кръв я изкупват. Но сега оръжията са насочени към нас. Какво да правим, молба за пощада няма в този час. Ще застана пред теб, ще те защитя с тялото си – няма полза от това, но мъжът си е мъж докрай. Притисни се в мен, нека ти стисна ръката за последно. Можеш ли да видиш образите в главата ми или си имаш свои?

            Представям си, че някак се измъкваме оттук, само ние двама. Другите остават, за сметка на нас, те не оцеляват. Преплуваме реката и войната остава далеч назаде. Нищо не ни остава, за това живеем от Земята. Нямаме дрехи, живеем във натура. Нямаме легло, любим се сред гората. Гоним се като козички, напълно свободни из синевата на планината. Дори само за няколко мига, ние сме най-щастливи в тези измислени дни.

            Какво друго ни остава преди да заминем? Силен шум от картечница ни обгръща в дим. Дано се срещнем ти и аз в една по-добра Земя, за да се познаем пак…

Disclaimer: Този текст е вдъхновен от сън и всякакви прилики с реални събития са случайни. Никога не съм бил във война и дано никога не бъда. Все пак по-добре поетът да измисля небивалици, отколкото писателят да документира преживелици.

Концентрацията на мозъка

Концентрацията на мозъка

или

Как мозъкът подбира своя фокус в ежедневните си операции

            Винаги съм искал да напиша текст, в който представям своите идеи за функцията на мозъка и как той фокусира и пре-фокусира вниманието си над света. Повечето ми разсъждения лесно ще бъдат разобличени като повтарящи се от всеки начетен студент или специалист по психология. Обаче аз съм с философско образование и използвам правото си да спекулирам, току виж успея да стигна до нещо ново. Пък и за хората, не-специалисти това може да се стори интересно, доколкото смятам да разкрия свои наблюдения и разсъждения по въпроси, които на ежедневно ниво остават незабелязани, защото не ни хрумва да се фокусираме върху тях, което е напълно естествено.

            Отсега ще направя уточнение на понятията: фокус и концентрация, за мен са синоними, когато опре върху човешките възприятия. Дори да имат различия (а те имат, доколкото фокус е по-пасивна форма на действие от концентрация), те са незначителни за нашите изследвания. Какво означават: да си концентриран (фокусиран), значи цялото ти умствено и сетивно внимание да е съсредоточено върху дадено нещо, да речем писане на есе. Всякакви други сетивни стимули и разсъждения стават вторични и биват с лекота изтласкани назад. Ако не сме концентрирани, вторичните стимули стават челни и изместват заданието от фокус. Концентрацията изисква постоянна проверка, обаче. Един вид аз се проверявам дали съм концентриран. Ако не съм, подновявам концентрацията. Ако съм, тази мисъл остава подсъзнателна и не ме ангажира по никакъв начин. Ако допуснем, че мозъкът има определени умствени ресурси, при пълна концентрация, всички те се съсредоточават върху това, с което се занимаваме. Това, в същността си, е концентрация.

            Идеята за фокусът на вниманието, като функция на мозъка е нещо изначално банално. Може да се раздели на две основни групи: волево (по изборно) фокусиране и неволево (случайно, инцидентно, нежелано) фокусиране.

            Да започнем с волевото фокусиране. Представете си двама човека: един местен и един чужденец. Представете си първо, че сте местен гражданин на София (или който и да е град, който познавате от години) и ежедневно пътувате, разхождате се и го попивате съзнателно и несъзнателно от всяко сетиво в тялото си. Изградили сте си една база на усещания, миризми, гледки, които са за вас ежедневни. И ето, за пореден ден се разхождате по площад Патриарх Евтимий. До болка ви е познато всичко наоколо. За това имате богат избор върху какво да се съсредоточите. Избирате какво искате да чуете, а останалото го изтласквате назад в ума си. Всичко, върху което не избирате да съсредоточите погледа си, остава на подсъзнателно ниво. То е там, но вие избирате какво да привлича вниманието ви, например ято от гълъби, които се спускат покрай статуята на патриарха. После забелязвате светофара, който светва зелено и целенасочено продължавате към целта си. Но всичко наоколо си е познато.

            Но да вземем един чужденец, който първи по същия площад. За него всичко наоколо е непознато. За него съответно стимулите са и много повече. Но за разлика от местния човек, който като цяло остава сляп за заобикалящата си среда, в полза на целта, която тя обслужва, чужденецът има за цел единствено да обслужи тази среда и нищо повече. Това означава, че той поглъща средата, в която е, но остава външен за нея. Неговата концентрация постоянно ще се отвлича ту от една гледка, ту от друга и той постоянно ще трябва да я пренасочва или да забавя, за да я оцени.

            Какво се случва тук – има една среда, изпълнена с нескончаеми стимули. Вие сте част от тази среда, като неин съ-причинител. Човек в такава среда е едновременно приемник на стимули и източник на такива. А съзнанието избира върху какво да се спре от тези източници. Например човек може да забележи представител от другия пол, който му харесва и цялото му внимание да се спре на него. А той може да отвърне на погледа и да станат съпричастни към съществуването един на друг, макар и за кратко (а защо не и по-дълго, ако стимулът е достатъчно силен). Реалността е една огромна серия от обекти, които се явяват външни за нас. Те са така наречените феномени-извън-нас, които можем да обхванем и да изучим.

            Дотук ни става абсолютно ясно, че използвайки волята си ние може да изберем върху какво да се спрем и да се фокусираме на него, пренебрегвайки всички останали стимули. Това е способност изцяло на човека да избира каквото го интересува. За сравнение, животното винаги реагира на околните си стимули, защото то постоянно присъства в света. Като контрапункт човекът е напълно способен да изолира външният свят. Това означава, че неговият мозък и сетива пак възприемат зададените символи, но човекът не позволява те да достигат съзнанието му, защото ги изтласква в подсъзнанието си. Какво прави един човек, който медитира, например? Той се съсредоточава върху себе си, какво усеща, какво изживява и какво възприема. Но той отива над себе си, излиза “извън кожата” си, за да бъде концентриран върху своето Аз. Мисли за дишането си, мисли за позицията на тялото си и за този момент това е единственото, което има значение за този човек, за това той го избира. Обаче, човекът и неговият мозък са крехки. Той е податлив на загуба на концентрация, дори ако е трениран много силно. Но ако е трениран, човек би могъл да излезе и да влезе в концентрация по желание.

            Но тук има една интересна бележка. Загубата на концентрация значи изтласкване на всички насъщни мисли и идеи, които сме имали по даден въпрос. Когато пак се концентрираме, те се възвръщат от само себе си. Ако е кратък период на почивка, нищо не се губи в паметта. Но ако е дълъг с дни и седмици, е възможно паметта ни да осакати първоначалната идея за даден текст. А е възможно и да го доразвие, поради дейността на подсъзнанието.

            Ще дам пример, за да съм по-ясен. Да речем, че след това есе седна и започна разказ и напиша 2-3 страници от него, но друга работа изисква вниманието ми. Аз ще трябва да прекъсна концентрацията си над разказа в полза на другото нещо с намерението да се върна към разказа после. Да речем, че не успея нито този ден, нито следващата седмица. През това време постепенно забравям за разказа и забравям върху какво съм работил. Това може да продължи с месеци. Ако съм бил небрежен и не съм си водил бележки, когато се върна към разказа, ще съм напълно забравил за какво става дума и ще трябва да го препрочета, за да си спомня собствените си идеи. Но това не е непременно негативно. Както казах, подсъзнанието може да доразвие една идея и например да тръгна по по-добър път с разказа.

            Сега за по-интересната част, неволевата концентрация. Всяко изследване, което може да се намери, е единодушно по един въпрос: мозъкът може да възприеме всичко, което е в границите на сетивните му възможности, едновременно. Когато гледаме, виждаме всичко около себе си, дори с периферното си зрение. Но това, върху което очите ни са концентрирани, е това, което всъщност виждаме. Останалото е вторичната информация, както я нарекох. Същото се отнася и за останалите ни сетива, но най-вече зрението. Освен това, над неволевата концентрация влияят и други фактори. Да речем, че някъде около себе си чуем силен гръм. Обикновено се извръщаме, за да установим, откъде идва този шум, какъв е и защо се е появил. Може да е гръмотевица, но може и да е от кола. И съвсем не е важно дали знаем какъв е шумът или не. Важното е, че неволевата концентрация най-често ще се активира, за да установи какъв е шумът, без значение дали е познат. Тук играе една смесица от чисто човешко любопитство и инстинкт за съхранение, при условие, че шумът е от заплашителен източник.

            Значи, в същата обиколка из София, неволево много неща могат да отвлекат вниманието ни, например, клаксон на кола. Той ще предизвика ответна реакция у нас, която не сме планирали. А реагирането на стимули е изначално заложено в нас. Да речем, че живеем на село, където цял живот не се случва нищо драматично, нито шумно. Дори тогава човек би реагирал, ако нещо внезапно се случи. В такива случаи, мозъкът не би бил свикнал с шум и чести стимули и те ще са дори по-силни за него, защото са му чужди. Обратно, за човек от града, който е свикнал на почти всичко, някакъв нов гърмеж би му направил по-слабо впечатление. Разбира се, това са откъснати примери и съм сигурен, че могат да се измислят по-точни.

            Но стигаме естествено до друго заключение: мозъкът може да привиква към стимули. От психологическа гледна точка, когато се натрупат достатъчно асоциации и предишни спомени за даден стимул, той просто става обичаен за нас, значи част от всекидневието. За човек, живял на село, най-обичайно е чирикането на птици и бръмченето на трактор (например). Премествайки се в града, той ще се чувства стресиран за много дълго време, защото мозъкът му не успява да се справи с толкова много стимули, които му се подават едновременно и постоянно. За това и много хора с нетърпение чакат почивката, за да се откъснат от градското напрежение. Ако си позволя тази спекулация, не е работата, която ни изтощава до смърт, а “оцеляването” в градски условия преди и след работа.

            Мозъкът изглежда проявява някои функции на  мускул. Той може да се тренира, за да е по-издръжлив срещу определени зловредни стимули, но и се изтощава, ако се използва твърде много. Способът за концентрация е зависим от енергичността на мозъка и неговата издръжливост срещу умствено напрежение. Човек свикнал на тишина, спокойствие и тихо размишление, много трудно ще издържа на динамика, шумотевица и т.н. Обратно, човек свикнал на шум и динамика, ще се чувства неспокоен, когато трябва да седи спокойно, защото се чувства сякаш мързелува.

            Какво остана да кажем за концентрацията. Тя очевидно е способ на ума и е неотменна част от мисълта. Без концентрация, която да вкарва умът ни ред, той би бил като езеро без реки, което след време ще застои и ще се превърне в блато. Концентрацията позволява на умът ни да “тече” свободно, значи. Мозъкът е огромен сбор от постоянни мисли, спомени и усещания които се бутат насам-натам като сбор от електрони и излизат наяве. Седнете назад в стола си, отпуснете се и ще видите как за няколко минути ще се сменят различни мисли в ума ви. Само когато имаме концентрация, има истинска целенасочена мисъл, значи е добре тя да се развива дисциплинирано и целенасочено.

            И толкоз.

The Idiot Boy

            There once lived a simple boy, born from a simple family. From a very young age, he felt special. He had no idea how – he was too small to tell. So he wanted to experiment, to always try something new and interesting. New and interesting rarely wins friends though, unless properly used, so he was alone. The other kids didn’t understand him and he didn’t understand them, so they rarely engaged each other. The boy didn’t mind at first. The boy stayed in his room, playing with the company of himself. He imagined wild fairytales and played adventurous heroes in every game and every day. He was happy to be alone. He was happy to imagine.

            Time passed by him, enveloping him in a cocoon of fantasies and dreams. It’s really hard to make the real world interesting when you just need to let loose your mind like a floodgate and with a divine wrath drown the gray everyday with the rainbow colors of a child’s mind. Soon, however, reality collided with him. Others didn’t accept his reckless spree of games. They wanted to force him out, make him adapt to the ways of the world. The boy didn’t budge – he wasn’t impressed. He didn’t wat to be like “the others” whoever they are. In truth, he wanted to stay in his realm, where he was king and no one could challenge and defeat him. Unlike the real world where no one is king and a person can fail and fall any day, every day.

            He started noticing things, as he grew older. His own beliefs came crashing down faster than he could rebuild them. Relationships that took years to flourish, were broken in a moment’s notice. A wrong word at a wrong time, unwanted emotions pushed away, simple mistakes, born from a simplistic mind. The boy rarely minded the mistakes in others, he was easy to forgive anything. Being a child of fantasy, he wanted to have plenty of friends and love everyone. Ironically he barely cared about that before, when he cared only about the solitude of his own imagination. Now he couldn’t get through a day without speaking to someone. “The others” had won. They broke him as they saw fit. Only he didn’t notice. And the mistakes piled up. Broken relationships ached, mental pains left scars.

            All of this confused the boy. Nothing he’d do would make things better. The world just became too complicated and he couldn’t keep up. He never could keep up. He’d catch on to what he must do, years after it was too late… and it was too late. Where once he just wanted to be alone and at peace, now something, he noticed, had changed. Reality had told him that he must get along with others, be friendly and communicative, so he can continue his life in happiness and with success. Reality wouldn’t lie to a boy who doesn’t know any better, would it?

            But no – it didn’t work. The boy kept making severe mistakes everywhere. The harder he tried to be understood and fit in, the more he felt rejected and hated.

            One friend would accuse him of being too emotional. Another would say he’s redundant. A third would leave him when he needed him most. The boy just thought to himself that this is normal and part of life. It was only natural that he’d learn from his mistakes and meet new friends, while the old ones saw him better with time.

            To no avail…

            Even worse, he could tell the mistakes are similar, but couldn’t find the pattern, to learn from it. When all seemed hopeless he would blame himself. He started hating himself. His own company was unwelcome now. All because he couldn’t understand how to communicate.

            He had a habit of throwing glances at himself every day. One time fixed his eyes on his visage a little longer. In that boy I recognized myself. His eyes filled with tears and he wept. But what can an idiot boy do with himself?

            So begins another day…

Посветено на А.И.