Историята за дългата опашка или Защо хорското мнение е безстойностно

Знаете ли защо създадох този блог? Създадох го с идеята да пиша нещата, такива каквито ги виждам, в тяхната пълнота. Това означава и името "Някъде, където да бъда", сиреч някъде където да съм истинен, искрен, да съществувам свободно. Не знам в кой момент тази идея деградира в платформа за публикуване на разкази. Май беше, за да направя услуга на някои приятели. Но както и да е, минаваме на същината на въпроса ни за днес.

Тезата е историята за дългата ми коса, която сега връзвам на опашка и как чрез нея разбрах, че чуждото мнение е безсмислено, излишно - може би дори вредно. Смятам да докажа как не е добра идея да се слушат хората и да се взема мнението им за чиста монета, в почти всички случаи.

Видите ли, всичко започна, когато в два отделни случая, две момичета, на които много държа, ми казаха по свой си начин, че съм стиснат егоист. Това много ме огорчи в началото. Беше ми неприятно, че съм създал лошо впечатление на две скъпи ми създания, без да го искам. Още ми е. Но след като се замислих, открих, че някои неща не са както трябва...

Първо, двете момичета бяха създали впечатлението си от изолирани случаи, на които те са били свидетели, или участници. Значи стигат до общо заключение от различни позиции. Едното момиче наблюдаваше случаи, в които наистина бях останал поради своята небрежност, без пари и тя трябваше да ме обезпечи. А другото момиче наблюдаваше случаи, в които избирам да не харча излишни пари за неща, които не искам, а да ги пазя за нещо полезно. Това са двете им позиции, но те стигат до едно заключение. Сега, ето къде идва моят проблем с изказването им: то е противоречиво. На първата дама бих казал "Добре, щом съм стиснат и егоистичен, какво ще кажеш за случаите, в които аз съм плащал за теб?" и се изреждат въпросните случаи. На втората бих отвърнал "Твърдиш, че съм стиснат, твои познати твърдят същото. Но аз имам познати, които смятат, че не съм. Дори на някои съм услужвал с пари. На тях какво ще кажеш?" Разчитам, че дотук става ясно противоречието. Имаме субективни позиции, които не съвпадат с други субективни позиции. Имаме един поглед на нещата, който противоречи с друг. Сиреч има хора с различни мнения. Добре, но аз съм по средата и слушам тези противоречиви мнения. Тогава, докато още сме на тази история: аз какъв съм, в действителност? Тъй като аз съм обективният поглед над моето поведение, застанал между субективни мнения, само аз мога да кажа истината за себе си. Но дали тя ще бъде приета?

Без заобикалки да минем към историята за дългата опашка и ще ви разкрия защо вярвам, че хорското мнение не трябва да се слуша. Лятото преди 12 клас реших да си пусна брада. Имах си причините, харесваше ми, прикриваше все още буйното ми акне и т.н. Пуснах си брада. Естествено като се появих така, никой не ме хареса. По-късно в университета дори ми казваха, че така не било модерно вече. Впрочем, сигурен съм, че има група брадати хора, които не са съгласни с това. На които, както и на мен, не им пука. Но тогава се намериха и хора, които ме считаха за привлекателен с брадатото лице. Ново противоречие... В последствие еволюцията последва: разширих брадата си до бакенбардите - същото противоречиво мнение. И накрая с последната промяна, стигнах до заключението си. Тази година си пуснах дълга коса, която за пред хората, започнах да връзвам на опашка. Дори си купих ластици с различни цветове, за да се връзва с облеклото ми. Получих същото отношение, разделение на два лагера - едните твърдо смятат, че изглеждам най-добре с къса коса, другите напротив - вярват, че така съм много по-привлекателен. Противоречие!

И сега какво? Аз искам да бъда харесван и наистина: едни ме харесват, други не, но и двете страни са ми приятели. Не мога просто да ги пращам по дяволите, заради различаващи се мнения. Тогава, на рождения ми ден беше, ако не се лъжа, стигнах до заключението, че човешкото мнение е ненужно, защото не е истинно. Погледнете всеки философ и той ще ви каже, че логически едно противоречие е невъзможно. Ако го има, значи имаме грешка в разсъжденията. Нека да ви разкажа още една история, за да поддържаме темпото, която ще служи като финалното ми доказателство. Френският философ Жан-Пол Сартр разказва в една от книгите си (съжалявам, че не помня коя точно, май беше "Истина и съществуване") анекдот за един млад човек, изправен пред тежка дилема: той има изборът да отиде на война, където да се бори за кауза, в която вярва и да бъде част от нещо значимо. Обаче у дома го чака възрастната му майка, за която той се грижи и, която се нуждае от него. Ако замине той ще се бори и може би ще умре, за родината си, за майка си, но не би направил огромна промяна. ако остане, обаче, той ще направи животът на една старица по-радостен. Смисълът на тази история е за уникалността на всеки индивид: никой не може да направи изборът вместо този млад човек, той трябва сам да реши за себе си. Но, за целта на това есе, нека предположим, че преди да даде отговорът си, Сартр е попитал своите студенти и приятели за тяхното мнение. Съвсем естествено е да предположим, че едните биха посъветвали момчето да не си троши главата, а да се грижи за бедната си майка. Обаче ще се намерят и други, които ще му кажат да не се ограничава, защото той живее своят живот и той трябва да е пълноценен. За това трябва да се бори за това, в което вярва, въпреки майка си. И двата отговора изглеждат прави по своему, нали? Сартр е прав, само ние може да избираме за себе си и само ние може да съдим за своя характер и поведение. Защото иначе, изберем ли да слушаме другите хора, да следваме техните съвети, мнения и т.н., вместо да градим своите, веднага ще се намерим в непроходимо блато от противоречия.

Добре, нека да обобщим за какво говорихме днес: разказах как за първи път стигнах до идеята за настоящото есе с историята за брадата и косата си. Разказах за двете ми приятелки, които имат съвпадащо и все пак различно, може би невярно мнение за мен. Дадох доказателствата си чрез своя опит, своите разсъждения и дори Сартр ни беше на гости. И сега до най-важното - заключенията, до които стигнах:

1. Мнението, дадено от абстрактните Хора, е лишено от стойност и трябва да се избягва на всяка цена. Давам пример: чувате във вестниците и в медиите, че някоя голяма звезда употребява наркотици, докато пише музиката си. В това време до вас седи най-близкият приятел на този музикант. Той моментално избухва, че това са измислици, защото той е винаги до своя приятел, когато той/тя пише музиката си. Без значение дали някое от тези твърдения е вярно, на коя страна имате повече основания да се доверите?

2. Субективното мнение дадено от близките хора трябва да се взема предвид. Дори, ако е погрешно, то крие някакво впечатление. Тукашният пример е с двете ми приятелки. По своему, те са прави, защото са били свидетели. Но са прави само за себе си и за случаите, в които са участвали. При такова положение аз трябва да взема мерки, за да опровергая впечатлението им. Било чрез действия, било чрез доказателства за обратното. Вярвам, че това е правилно.

3. Много е важно какво точно казват близките хора. Ако един ти каже: ти си непривлекателен, то това е пълен абсурд! Какви са ти доказателствата, ами какво ще кажеш за тези, които смятат обратното?! Обаче ако същия човек каже: аз не харесвам как изглежда прическата ти (конкретизацията е важна), това вече е друга тема. Особено, ако си се издокарал за въпросния човек.

Но дори това е относително, защото зад думите, може да се крие нещо съвсем различно. Използвайки горния пример, може да се окаже, че човекът не харесва косата ми, защото съм сложил някакво по-особено палто. Значи проблемът не е нито в косата, нито в палтото, а в комбинацията. За това е важно какво казва човекът, какво има предвид и къде всъщност се крие проблема.

И така, това беше всичко. За завършек, ще кажа на хората, които имат негативно мнение за мен: Благодаря за търпението и разбирането, което ми оказвате. За хората с позитивно мнение ще кажа: Радвам се, че съм ви зарадвал. И за хората, които имат смесено мнение за мен... ами, ще кажа: "Човешко е да се греши. Божествено е да се прощава."