Отворено писмо към обвинителите

Множество пъти ме обвиняват, че мисля много, чувствам силно и действам малко. Обвиненията и критиките идват обикновено от хора, които мислят малко, чувстват неясно какво и действат много. Критиката се среща често и може да се насочи към много хора. Това се представя като един от най-сериозните проблеми на нашето време: болезнено чувствителни, умислени (синоним на разтревожени, вместо съзерцаващи, както е било в Античността) и пасивни. Или обратната крайност, която също влиза на мода: безразсъдни и безчувствени, но пък смели... О, извинете, имах предвид блъскащи се напред.

Това, което психологията ме е научила е, че всичко си има причина, за да бъде както е.

Проблемът на “обвинителите” е, че не дават правилната оценка. Те казват “не си деен”, вместо да попитат “защо си безучастен?” Те казват “силно си чувствителен”, вместо да попитат “защо?” Те казват “много мислиш”, но не питат “върху какво разсъждаваш?” (или поне не очакват истински задълбочен отговор, който бих дал на всекиго, който се интересува, както всеки в същата ситуация).

Драги мой обвинители: малко питате, малко се задълбочавате, малко се интересувате. Не помня някога да съм казвал на някого подобни разобличения. Несгодите са ме направили чувствителен към чуждата болка (поне до някаква степен). По-удачно е да се попитат защо мислят или се чувстват по даден начин. Това може и да им помогне, а и вие ще сте направили добро.

Нека го обясня от сърце: ако мисля много, то е защото има много неща, които не разбирам или са в конфликт с ценностите ми. За да спра да мисля, трябва да реша каквото ми е на ума.

Вие ще ме посъветвате да се ангажирам с някаква работа. Има такова нещо като подсъзнание. Ако проблем на ума или сърцето остане нерешен (а те няма как да се решат, ако са забравени), той потъва в подсъзнанието, където причинява комплекси (също модерна и изтъркана дума). Съгласен съм, че има такова нещо като много мислене. Много е важно мисълта да бъде насочена към конкретен проблем иначе е безплодна дейност. Понякога това е неизбежно, обаче. Човекът е безкрайно сложно нещо, като индивид и като раса. Препоръчвам на по-заинтересованите книгата на Ерих Фром “Човекът за себе си”, за изчерпателен опис на сложността на човека. Ала понякога имам само усещане за някакъв проблем, не и познание за него. Това е вече състояние на “умисленост”, когато нямам ясен предмет на разсъжденията си, но го търся. Това са все състояние достойни за уважение, защото водят до откриване на истини, забулени за повечето хора. Мислещият човек няма да се задоволи с папагалско повтаряне на фрази или поговорки от Интернет или площада. Те са нечия истина, но не и неговата. Не са моята истина, която трябва да открия.

Ако чувствам много, то е защото не разбирам/познавам себе си и/или околните, или съм объркан от изискванията на средата ми, или нося много рани от миналото.

Има много причини човек да стане свръх-чувствителен или безчувствен. Може би твърде много. Признак на емоционална зрялост е когато човек овладее емоциите си и постигне хармония със себе си (с не малка помощ от ума). А когато някой ми каже “ти си твърде чувствителен”, какво да го правя? Мога да го пратя по дяволите, което не е справедливо. Както установихме това е обвинение на човек, който не се сеща, че има причини (или не го интересува). Мога да му обясня защо съм така, стига човекът да е готов да изслуша и да разбере. При всички случаи и възможни отговори, такова обвинение наранява и слага още масло във фурната на обърканата ми емоционалност. А тя е объркана, защото е още недоразбрана, неразплетена и незряла. Ако срещнете човек като мен, той/тя не е достигнал/а до емоционалната си зрялост. Или им помогнете с градивни разговори и обич, или се махнете от пътя им. Те може би го знаят и с едно обвинение по никакъв начин не помагате.

Ако съм пасивен/безучастен, то е може би защото не знам какво да направя в даденото положение или как.

Живеем в свят с размити ценности, мъртъв Бог, пълна свобода и възможността всеки да е авторитет. Всеки. Как може всеки да е авторитет и същевременно всеки да е прав? Не може. Все трябва да има някаква висша ценност, подчинена на разума. Каква е тя? Как да действам в милиардите ситуации, с които се сблъсквам постоянно? Еми и аз не знам. Да не забравяме, че сме и деца на времето си. Освен липсата на ценности и качествено възпитание където и да е, има много инструменти, машини и забавления, специално пригодени да ни губят времето и разсейват. Няма нужда да споменавам имена – !кашfacebook9gagyoutubeлюк! Извинете. Част от личното израстване е да се научим да овладяваме наличното си време. Умение, което уж всеки притежава на работното място, но не и в  свободното време. Колко хора след работа просто затъват пред телевизора или компютъра или еди-какво-си? Знам, че аз го правя. Всичко се учи. Трябва време, опит и познания, за да се науча на тези неща. Дори не засягам по-висши концепции като смисъл на живота или преследване на мечти. Може би наистина е само действане и правене. Това не ми върши работа, за съжаление.

Завиждам на всички, които действат без спирачки. Ала аз имам своите задръжки, своите неясноти и своите проблеми за разрешаване. Както и вие. Както и всички. Отнасяйте се с разбиране един към друг. Вие също сте имали тежки моменти. Ако сте достатъчно свръх-човеци, за да се справите сами с тях, не всички са така. А някои отчаяно се нуждаят от подкрепата и напътствията на по-силни хора. Не от обвиненията им.

Уроците, които научих

Трудна задача си поставих – да опиша книга, за която думите не са достатъчни. Но – казал съм, да действаме! На първо място тази книга е сбор от есета, съставени от госпожица Евгениева. Тя описва в нея възгледите и житейския си светоглед в 48 есета. Тези текстове са на всякакви теми, от личностно развитие, през самовъзпитание, покрай справяне с емоции и конфликтни ситуации, до водене на по-смислен/пълноценен живот. Идеална книга за човек, който се чувства изгубен, но не знае къде точно. Или по-лошо – знае къде, но не може/иска да продължи.

            Добре, официалностите настрана, да си говорим на “ти”. Моят живот в последната година по странен начин ме доведе да открия Стефани. За една година загубих и съградих наново вътрешната си хармония десетки, ако не и стотици пъти. И всеки път се питах “Защо? Защо стана така – не можех ли да го предотвратя?! Ако само бях по-бдителен…” След това преглъщах горчивата чаша и продължавах да се грижа за най-ценното – себе си. Особено силен удар получих край празниците, когато видях как натрупаната ми мъдрост и покой се сгромолясват. Бяха безсилни да се справят със ситуацията. Загубих приятели, самоуважението си, дори малко от вярата си.

            Но сега пак ги съграждам. Още преди да намеря Стефани и книгата й, започнах да се съвземам. И всичко ме доведе дотук, макар и неосъзнато, до тази книга и съдържанието й. Правилната душевна храна в точния момент. Но защо още разказвам за себе си, а не за самата книга? Защото тя е лично преживяване, което не мога и нямам право да разкривам, а само да ви насърча, ако имате добро усещане, да му се доверите.

            Любопитно е, че книгата беше точно каквото исках. Всичко във Вселената си идва на мястото в един или друг момент. Това ще варира от човек на човек, според нуждите и нагласите му, разбира се. За някой друг книгата може да не е точно това, което му е необходимо в този момент. Но пак ще му помогне, за да го открие. Чел съм доста подобни книги и съм слушал много подобни идеи и поуки. Но! Те винаги са били измисляни от хора, за хора, които искат да постигат цели, обикновено бизнесмени. Но всеки път две неща ме глождят: първо, аз не съм бизнесмен. Второ нямам никаква полза от книга, която сякаш е написана, за да те въоръжи, като страшен и озъбен завоевател. Не се смятам нито за едното, нито за другото. Исках книга, в която да седна спокойно с автора и да си поговорим за въпросите, на които не само не откривам отговори, но дори не мога да ги формулирам. И най-хубавото: след “разговорът” със Стефани, аз осъзнах, че много от идеите й ги знам, някои ги прилагам, а други смътно съм ги осъзнавал. Стефани изложи всичкият хаос в ума ми нагледно и спокойно, без укор. Това е безценно – да не те съдят, задето не знаеш и не разбираш. И всичко момичето го прави с лекота и с желанието първо да помогне на себе си със своят хаос, а после с този на другите.

            А това не е процес, който се взима с лека ръка. Няма леки уроци. Но има вълнуващи преживявания, а тази книжка е такова. Моето преживяване с нея беше такова: вървя из джунгла през нощта. Имам посока, чувствам я, но не знам дали това е пътя. Имам и фенер, но той почти гасне. Широки листа ме шибат в лицето, заплитам се в лиани. Някъде в мрака ръмжат зверове, а до ушите си чувам съскане. Тогава от храстите изниква Стефани и със съчувствие ми налива от своето масло – достатъчно, докато си намеря собствено. Запалвам си фенера и виждам, че пътят ми е съвсем наблизо, а усещането ми за посока – безпогрешно. Единствено съм позволил на шумовете и собствения ми страх да ме разсеят.

            Е, нищо срамно в това да осъзнаеш грешките си, нали?

            Ако и вие се чувствате изгубени в джунглата си, заповядайте. В метафоричния фенер на Стефани Евгениева има още много масло, защото го черпи от душата си…