Отворено писмо към обвинителите

Множество пъти ме обвиняват, че мисля много, чувствам силно и действам малко. Обвиненията и критиките идват обикновено от хора, които мислят малко, чувстват неясно какво и действат много. Критиката се среща често и може да се насочи към много хора. Това се представя като един от най-сериозните проблеми на нашето време: болезнено чувствителни, умислени (синоним на разтревожени, вместо съзерцаващи, както е било в Античността) и пасивни. Или обратната крайност, която също влиза на мода: безразсъдни и безчувствени, но пък смели... О, извинете, имах предвид блъскащи се напред.

Това, което психологията ме е научила е, че всичко си има причина, за да бъде както е.

Проблемът на “обвинителите” е, че не дават правилната оценка. Те казват “не си деен”, вместо да попитат “защо си безучастен?” Те казват “силно си чувствителен”, вместо да попитат “защо?” Те казват “много мислиш”, но не питат “върху какво разсъждаваш?” (или поне не очакват истински задълбочен отговор, който бих дал на всекиго, който се интересува, както всеки в същата ситуация).

Драги мой обвинители: малко питате, малко се задълбочавате, малко се интересувате. Не помня някога да съм казвал на някого подобни разобличения. Несгодите са ме направили чувствителен към чуждата болка (поне до някаква степен). По-удачно е да се попитат защо мислят или се чувстват по даден начин. Това може и да им помогне, а и вие ще сте направили добро.

Нека го обясня от сърце: ако мисля много, то е защото има много неща, които не разбирам или са в конфликт с ценностите ми. За да спра да мисля, трябва да реша каквото ми е на ума.

Вие ще ме посъветвате да се ангажирам с някаква работа. Има такова нещо като подсъзнание. Ако проблем на ума или сърцето остане нерешен (а те няма как да се решат, ако са забравени), той потъва в подсъзнанието, където причинява комплекси (също модерна и изтъркана дума). Съгласен съм, че има такова нещо като много мислене. Много е важно мисълта да бъде насочена към конкретен проблем иначе е безплодна дейност. Понякога това е неизбежно, обаче. Човекът е безкрайно сложно нещо, като индивид и като раса. Препоръчвам на по-заинтересованите книгата на Ерих Фром “Човекът за себе си”, за изчерпателен опис на сложността на човека. Ала понякога имам само усещане за някакъв проблем, не и познание за него. Това е вече състояние на “умисленост”, когато нямам ясен предмет на разсъжденията си, но го търся. Това са все състояние достойни за уважение, защото водят до откриване на истини, забулени за повечето хора. Мислещият човек няма да се задоволи с папагалско повтаряне на фрази или поговорки от Интернет или площада. Те са нечия истина, но не и неговата. Не са моята истина, която трябва да открия.

Ако чувствам много, то е защото не разбирам/познавам себе си и/или околните, или съм объркан от изискванията на средата ми, или нося много рани от миналото.

Има много причини човек да стане свръх-чувствителен или безчувствен. Може би твърде много. Признак на емоционална зрялост е когато човек овладее емоциите си и постигне хармония със себе си (с не малка помощ от ума). А когато някой ми каже “ти си твърде чувствителен”, какво да го правя? Мога да го пратя по дяволите, което не е справедливо. Както установихме това е обвинение на човек, който не се сеща, че има причини (или не го интересува). Мога да му обясня защо съм така, стига човекът да е готов да изслуша и да разбере. При всички случаи и възможни отговори, такова обвинение наранява и слага още масло във фурната на обърканата ми емоционалност. А тя е объркана, защото е още недоразбрана, неразплетена и незряла. Ако срещнете човек като мен, той/тя не е достигнал/а до емоционалната си зрялост. Или им помогнете с градивни разговори и обич, или се махнете от пътя им. Те може би го знаят и с едно обвинение по никакъв начин не помагате.

Ако съм пасивен/безучастен, то е може би защото не знам какво да направя в даденото положение или как.

Живеем в свят с размити ценности, мъртъв Бог, пълна свобода и възможността всеки да е авторитет. Всеки. Как може всеки да е авторитет и същевременно всеки да е прав? Не може. Все трябва да има някаква висша ценност, подчинена на разума. Каква е тя? Как да действам в милиардите ситуации, с които се сблъсквам постоянно? Еми и аз не знам. Да не забравяме, че сме и деца на времето си. Освен липсата на ценности и качествено възпитание където и да е, има много инструменти, машини и забавления, специално пригодени да ни губят времето и разсейват. Няма нужда да споменавам имена – !кашfacebook9gagyoutubeлюк! Извинете. Част от личното израстване е да се научим да овладяваме наличното си време. Умение, което уж всеки притежава на работното място, но не и в  свободното време. Колко хора след работа просто затъват пред телевизора или компютъра или еди-какво-си? Знам, че аз го правя. Всичко се учи. Трябва време, опит и познания, за да се науча на тези неща. Дори не засягам по-висши концепции като смисъл на живота или преследване на мечти. Може би наистина е само действане и правене. Това не ми върши работа, за съжаление.

Завиждам на всички, които действат без спирачки. Ала аз имам своите задръжки, своите неясноти и своите проблеми за разрешаване. Както и вие. Както и всички. Отнасяйте се с разбиране един към друг. Вие също сте имали тежки моменти. Ако сте достатъчно свръх-човеци, за да се справите сами с тях, не всички са така. А някои отчаяно се нуждаят от подкрепата и напътствията на по-силни хора. Не от обвиненията им.