Отворено писмо към обвинителите

Множество пъти ме обвиняват, че мисля много, чувствам силно и действам малко. Обвиненията и критиките идват обикновено от хора, които мислят малко, чувстват неясно какво и действат много. Критиката се среща често и може да се насочи към много хора. Това се представя като един от най-сериозните проблеми на нашето време: болезнено чувствителни, умислени (синоним на разтревожени, вместо съзерцаващи, както е било в Античността) и пасивни. Или обратната крайност, която също влиза на мода: безразсъдни и безчувствени, но пък смели... О, извинете, имах предвид блъскащи се напред.

Това, което психологията ме е научила е, че всичко си има причина, за да бъде както е.

Проблемът на “обвинителите” е, че не дават правилната оценка. Те казват “не си деен”, вместо да попитат “защо си безучастен?” Те казват “силно си чувствителен”, вместо да попитат “защо?” Те казват “много мислиш”, но не питат “върху какво разсъждаваш?” (или поне не очакват истински задълбочен отговор, който бих дал на всекиго, който се интересува, както всеки в същата ситуация).

Драги мой обвинители: малко питате, малко се задълбочавате, малко се интересувате. Не помня някога да съм казвал на някого подобни разобличения. Несгодите са ме направили чувствителен към чуждата болка (поне до някаква степен). По-удачно е да се попитат защо мислят или се чувстват по даден начин. Това може и да им помогне, а и вие ще сте направили добро.

Нека го обясня от сърце: ако мисля много, то е защото има много неща, които не разбирам или са в конфликт с ценностите ми. За да спра да мисля, трябва да реша каквото ми е на ума.

Вие ще ме посъветвате да се ангажирам с някаква работа. Има такова нещо като подсъзнание. Ако проблем на ума или сърцето остане нерешен (а те няма как да се решат, ако са забравени), той потъва в подсъзнанието, където причинява комплекси (също модерна и изтъркана дума). Съгласен съм, че има такова нещо като много мислене. Много е важно мисълта да бъде насочена към конкретен проблем иначе е безплодна дейност. Понякога това е неизбежно, обаче. Човекът е безкрайно сложно нещо, като индивид и като раса. Препоръчвам на по-заинтересованите книгата на Ерих Фром “Човекът за себе си”, за изчерпателен опис на сложността на човека. Ала понякога имам само усещане за някакъв проблем, не и познание за него. Това е вече състояние на “умисленост”, когато нямам ясен предмет на разсъжденията си, но го търся. Това са все състояние достойни за уважение, защото водят до откриване на истини, забулени за повечето хора. Мислещият човек няма да се задоволи с папагалско повтаряне на фрази или поговорки от Интернет или площада. Те са нечия истина, но не и неговата. Не са моята истина, която трябва да открия.

Ако чувствам много, то е защото не разбирам/познавам себе си и/или околните, или съм объркан от изискванията на средата ми, или нося много рани от миналото.

Има много причини човек да стане свръх-чувствителен или безчувствен. Може би твърде много. Признак на емоционална зрялост е когато човек овладее емоциите си и постигне хармония със себе си (с не малка помощ от ума). А когато някой ми каже “ти си твърде чувствителен”, какво да го правя? Мога да го пратя по дяволите, което не е справедливо. Както установихме това е обвинение на човек, който не се сеща, че има причини (или не го интересува). Мога да му обясня защо съм така, стига човекът да е готов да изслуша и да разбере. При всички случаи и възможни отговори, такова обвинение наранява и слага още масло във фурната на обърканата ми емоционалност. А тя е объркана, защото е още недоразбрана, неразплетена и незряла. Ако срещнете човек като мен, той/тя не е достигнал/а до емоционалната си зрялост. Или им помогнете с градивни разговори и обич, или се махнете от пътя им. Те може би го знаят и с едно обвинение по никакъв начин не помагате.

Ако съм пасивен/безучастен, то е може би защото не знам какво да направя в даденото положение или как.

Живеем в свят с размити ценности, мъртъв Бог, пълна свобода и възможността всеки да е авторитет. Всеки. Как може всеки да е авторитет и същевременно всеки да е прав? Не може. Все трябва да има някаква висша ценност, подчинена на разума. Каква е тя? Как да действам в милиардите ситуации, с които се сблъсквам постоянно? Еми и аз не знам. Да не забравяме, че сме и деца на времето си. Освен липсата на ценности и качествено възпитание където и да е, има много инструменти, машини и забавления, специално пригодени да ни губят времето и разсейват. Няма нужда да споменавам имена – !кашfacebook9gagyoutubeлюк! Извинете. Част от личното израстване е да се научим да овладяваме наличното си време. Умение, което уж всеки притежава на работното място, но не и в  свободното време. Колко хора след работа просто затъват пред телевизора или компютъра или еди-какво-си? Знам, че аз го правя. Всичко се учи. Трябва време, опит и познания, за да се науча на тези неща. Дори не засягам по-висши концепции като смисъл на живота или преследване на мечти. Може би наистина е само действане и правене. Това не ми върши работа, за съжаление.

Завиждам на всички, които действат без спирачки. Ала аз имам своите задръжки, своите неясноти и своите проблеми за разрешаване. Както и вие. Както и всички. Отнасяйте се с разбиране един към друг. Вие също сте имали тежки моменти. Ако сте достатъчно свръх-човеци, за да се справите сами с тях, не всички са така. А някои отчаяно се нуждаят от подкрепата и напътствията на по-силни хора. Не от обвиненията им.

Уроците, които научих

Трудна задача си поставих – да опиша книга, за която думите не са достатъчни. Но – казал съм, да действаме! На първо място тази книга е сбор от есета, съставени от госпожица Евгениева. Тя описва в нея възгледите и житейския си светоглед в 48 есета. Тези текстове са на всякакви теми, от личностно развитие, през самовъзпитание, покрай справяне с емоции и конфликтни ситуации, до водене на по-смислен/пълноценен живот. Идеална книга за човек, който се чувства изгубен, но не знае къде точно. Или по-лошо – знае къде, но не може/иска да продължи.

            Добре, официалностите настрана, да си говорим на “ти”. Моят живот в последната година по странен начин ме доведе да открия Стефани. За една година загубих и съградих наново вътрешната си хармония десетки, ако не и стотици пъти. И всеки път се питах “Защо? Защо стана така – не можех ли да го предотвратя?! Ако само бях по-бдителен…” След това преглъщах горчивата чаша и продължавах да се грижа за най-ценното – себе си. Особено силен удар получих край празниците, когато видях как натрупаната ми мъдрост и покой се сгромолясват. Бяха безсилни да се справят със ситуацията. Загубих приятели, самоуважението си, дори малко от вярата си.

            Но сега пак ги съграждам. Още преди да намеря Стефани и книгата й, започнах да се съвземам. И всичко ме доведе дотук, макар и неосъзнато, до тази книга и съдържанието й. Правилната душевна храна в точния момент. Но защо още разказвам за себе си, а не за самата книга? Защото тя е лично преживяване, което не мога и нямам право да разкривам, а само да ви насърча, ако имате добро усещане, да му се доверите.

            Любопитно е, че книгата беше точно каквото исках. Всичко във Вселената си идва на мястото в един или друг момент. Това ще варира от човек на човек, според нуждите и нагласите му, разбира се. За някой друг книгата може да не е точно това, което му е необходимо в този момент. Но пак ще му помогне, за да го открие. Чел съм доста подобни книги и съм слушал много подобни идеи и поуки. Но! Те винаги са били измисляни от хора, за хора, които искат да постигат цели, обикновено бизнесмени. Но всеки път две неща ме глождят: първо, аз не съм бизнесмен. Второ нямам никаква полза от книга, която сякаш е написана, за да те въоръжи, като страшен и озъбен завоевател. Не се смятам нито за едното, нито за другото. Исках книга, в която да седна спокойно с автора и да си поговорим за въпросите, на които не само не откривам отговори, но дори не мога да ги формулирам. И най-хубавото: след “разговорът” със Стефани, аз осъзнах, че много от идеите й ги знам, някои ги прилагам, а други смътно съм ги осъзнавал. Стефани изложи всичкият хаос в ума ми нагледно и спокойно, без укор. Това е безценно – да не те съдят, задето не знаеш и не разбираш. И всичко момичето го прави с лекота и с желанието първо да помогне на себе си със своят хаос, а после с този на другите.

            А това не е процес, който се взима с лека ръка. Няма леки уроци. Но има вълнуващи преживявания, а тази книжка е такова. Моето преживяване с нея беше такова: вървя из джунгла през нощта. Имам посока, чувствам я, но не знам дали това е пътя. Имам и фенер, но той почти гасне. Широки листа ме шибат в лицето, заплитам се в лиани. Някъде в мрака ръмжат зверове, а до ушите си чувам съскане. Тогава от храстите изниква Стефани и със съчувствие ми налива от своето масло – достатъчно, докато си намеря собствено. Запалвам си фенера и виждам, че пътят ми е съвсем наблизо, а усещането ми за посока – безпогрешно. Единствено съм позволил на шумовете и собствения ми страх да ме разсеят.

            Е, нищо срамно в това да осъзнаеш грешките си, нали?

            Ако и вие се чувствате изгубени в джунглата си, заповядайте. В метафоричния фенер на Стефани Евгениева има още много масло, защото го черпи от душата си…

Историята за дългата опашка или Защо хорското мнение е безстойностно

Знаете ли защо създадох този блог? Създадох го с идеята да пиша нещата, такива каквито ги виждам, в тяхната пълнота. Това означава и името "Някъде, където да бъда", сиреч някъде където да съм истинен, искрен, да съществувам свободно. Не знам в кой момент тази идея деградира в платформа за публикуване на разкази. Май беше, за да направя услуга на някои приятели. Но както и да е, минаваме на същината на въпроса ни за днес.

Тезата е историята за дългата ми коса, която сега връзвам на опашка и как чрез нея разбрах, че чуждото мнение е безсмислено, излишно - може би дори вредно. Смятам да докажа как не е добра идея да се слушат хората и да се взема мнението им за чиста монета, в почти всички случаи.

Видите ли, всичко започна, когато в два отделни случая, две момичета, на които много държа, ми казаха по свой си начин, че съм стиснат егоист. Това много ме огорчи в началото. Беше ми неприятно, че съм създал лошо впечатление на две скъпи ми създания, без да го искам. Още ми е. Но след като се замислих, открих, че някои неща не са както трябва...

Първо, двете момичета бяха създали впечатлението си от изолирани случаи, на които те са били свидетели, или участници. Значи стигат до общо заключение от различни позиции. Едното момиче наблюдаваше случаи, в които наистина бях останал поради своята небрежност, без пари и тя трябваше да ме обезпечи. А другото момиче наблюдаваше случаи, в които избирам да не харча излишни пари за неща, които не искам, а да ги пазя за нещо полезно. Това са двете им позиции, но те стигат до едно заключение. Сега, ето къде идва моят проблем с изказването им: то е противоречиво. На първата дама бих казал "Добре, щом съм стиснат и егоистичен, какво ще кажеш за случаите, в които аз съм плащал за теб?" и се изреждат въпросните случаи. На втората бих отвърнал "Твърдиш, че съм стиснат, твои познати твърдят същото. Но аз имам познати, които смятат, че не съм. Дори на някои съм услужвал с пари. На тях какво ще кажеш?" Разчитам, че дотук става ясно противоречието. Имаме субективни позиции, които не съвпадат с други субективни позиции. Имаме един поглед на нещата, който противоречи с друг. Сиреч има хора с различни мнения. Добре, но аз съм по средата и слушам тези противоречиви мнения. Тогава, докато още сме на тази история: аз какъв съм, в действителност? Тъй като аз съм обективният поглед над моето поведение, застанал между субективни мнения, само аз мога да кажа истината за себе си. Но дали тя ще бъде приета?

Без заобикалки да минем към историята за дългата опашка и ще ви разкрия защо вярвам, че хорското мнение не трябва да се слуша. Лятото преди 12 клас реших да си пусна брада. Имах си причините, харесваше ми, прикриваше все още буйното ми акне и т.н. Пуснах си брада. Естествено като се появих така, никой не ме хареса. По-късно в университета дори ми казваха, че така не било модерно вече. Впрочем, сигурен съм, че има група брадати хора, които не са съгласни с това. На които, както и на мен, не им пука. Но тогава се намериха и хора, които ме считаха за привлекателен с брадатото лице. Ново противоречие... В последствие еволюцията последва: разширих брадата си до бакенбардите - същото противоречиво мнение. И накрая с последната промяна, стигнах до заключението си. Тази година си пуснах дълга коса, която за пред хората, започнах да връзвам на опашка. Дори си купих ластици с различни цветове, за да се връзва с облеклото ми. Получих същото отношение, разделение на два лагера - едните твърдо смятат, че изглеждам най-добре с къса коса, другите напротив - вярват, че така съм много по-привлекателен. Противоречие!

И сега какво? Аз искам да бъда харесван и наистина: едни ме харесват, други не, но и двете страни са ми приятели. Не мога просто да ги пращам по дяволите, заради различаващи се мнения. Тогава, на рождения ми ден беше, ако не се лъжа, стигнах до заключението, че човешкото мнение е ненужно, защото не е истинно. Погледнете всеки философ и той ще ви каже, че логически едно противоречие е невъзможно. Ако го има, значи имаме грешка в разсъжденията. Нека да ви разкажа още една история, за да поддържаме темпото, която ще служи като финалното ми доказателство. Френският философ Жан-Пол Сартр разказва в една от книгите си (съжалявам, че не помня коя точно, май беше "Истина и съществуване") анекдот за един млад човек, изправен пред тежка дилема: той има изборът да отиде на война, където да се бори за кауза, в която вярва и да бъде част от нещо значимо. Обаче у дома го чака възрастната му майка, за която той се грижи и, която се нуждае от него. Ако замине той ще се бори и може би ще умре, за родината си, за майка си, но не би направил огромна промяна. ако остане, обаче, той ще направи животът на една старица по-радостен. Смисълът на тази история е за уникалността на всеки индивид: никой не може да направи изборът вместо този млад човек, той трябва сам да реши за себе си. Но, за целта на това есе, нека предположим, че преди да даде отговорът си, Сартр е попитал своите студенти и приятели за тяхното мнение. Съвсем естествено е да предположим, че едните биха посъветвали момчето да не си троши главата, а да се грижи за бедната си майка. Обаче ще се намерят и други, които ще му кажат да не се ограничава, защото той живее своят живот и той трябва да е пълноценен. За това трябва да се бори за това, в което вярва, въпреки майка си. И двата отговора изглеждат прави по своему, нали? Сартр е прав, само ние може да избираме за себе си и само ние може да съдим за своя характер и поведение. Защото иначе, изберем ли да слушаме другите хора, да следваме техните съвети, мнения и т.н., вместо да градим своите, веднага ще се намерим в непроходимо блато от противоречия.

Добре, нека да обобщим за какво говорихме днес: разказах как за първи път стигнах до идеята за настоящото есе с историята за брадата и косата си. Разказах за двете ми приятелки, които имат съвпадащо и все пак различно, може би невярно мнение за мен. Дадох доказателствата си чрез своя опит, своите разсъждения и дори Сартр ни беше на гости. И сега до най-важното - заключенията, до които стигнах:

1. Мнението, дадено от абстрактните Хора, е лишено от стойност и трябва да се избягва на всяка цена. Давам пример: чувате във вестниците и в медиите, че някоя голяма звезда употребява наркотици, докато пише музиката си. В това време до вас седи най-близкият приятел на този музикант. Той моментално избухва, че това са измислици, защото той е винаги до своя приятел, когато той/тя пише музиката си. Без значение дали някое от тези твърдения е вярно, на коя страна имате повече основания да се доверите?

2. Субективното мнение дадено от близките хора трябва да се взема предвид. Дори, ако е погрешно, то крие някакво впечатление. Тукашният пример е с двете ми приятелки. По своему, те са прави, защото са били свидетели. Но са прави само за себе си и за случаите, в които са участвали. При такова положение аз трябва да взема мерки, за да опровергая впечатлението им. Било чрез действия, било чрез доказателства за обратното. Вярвам, че това е правилно.

3. Много е важно какво точно казват близките хора. Ако един ти каже: ти си непривлекателен, то това е пълен абсурд! Какви са ти доказателствата, ами какво ще кажеш за тези, които смятат обратното?! Обаче ако същия човек каже: аз не харесвам как изглежда прическата ти (конкретизацията е важна), това вече е друга тема. Особено, ако си се издокарал за въпросния човек.

Но дори това е относително, защото зад думите, може да се крие нещо съвсем различно. Използвайки горния пример, може да се окаже, че човекът не харесва косата ми, защото съм сложил някакво по-особено палто. Значи проблемът не е нито в косата, нито в палтото, а в комбинацията. За това е важно какво казва човекът, какво има предвид и къде всъщност се крие проблема.

И така, това беше всичко. За завършек, ще кажа на хората, които имат негативно мнение за мен: Благодаря за търпението и разбирането, което ми оказвате. За хората с позитивно мнение ще кажа: Радвам се, че съм ви зарадвал. И за хората, които имат смесено мнение за мен... ами, ще кажа: "Човешко е да се греши. Божествено е да се прощава."

Преди да заминем

Преди да заминем

             

          Откога животът ни е такъв, помниш ли? Аз отдавна съм забравил. Гонят ни като животни, изтребват ни като вредители. Не знаем кои са те, но в очите им, сме врагове. Бягаме от убежище в убежище без ден спокойствие. Приятели измират край нас ежедневно. Не е ясно колко още ние ще доживеем. А бяхме съвсем обикновени хора. Хора, които имаха цели, грижи и мечти. Хора обичащи. Останахме една малка група, един жалък сбор окаяници

            Учудващо ли е тогава, че толкова бързо те залюбих? Че ние живеем бързо и умираме двойно по-бързо. Не е странно да срещнеш жена, която веднага да ти привлече вниманието. Да я пожелаеш… Но откъде време за флирт, романтика и танц? Тези ритуали, забравени са в миналото. Действие ни остава, само тук и сега. Твоите кафеникави коси и сладък кикот. Как успяваш още да се смееш след толкова ужас? Твоите магически очи и пъстър ум. Без усилие рисуваш картини за по-добър живот. Извикваш в мен сънища и мечти, учудващо ли е тогава, че в теб се влюбих до уши?

            Откриха ни отново. Новодошлите привлекли са ги явно. Те бяха първи да си отидат, осъзнали вината си, с кръв я изкупват. Но сега оръжията са насочени към нас. Какво да правим, молба за пощада няма в този час. Ще застана пред теб, ще те защитя с тялото си – няма полза от това, но мъжът си е мъж докрай. Притисни се в мен, нека ти стисна ръката за последно. Можеш ли да видиш образите в главата ми или си имаш свои?

            Представям си, че някак се измъкваме оттук, само ние двама. Другите остават, за сметка на нас, те не оцеляват. Преплуваме реката и войната остава далеч назаде. Нищо не ни остава, за това живеем от Земята. Нямаме дрехи, живеем във натура. Нямаме легло, любим се сред гората. Гоним се като козички, напълно свободни из синевата на планината. Дори само за няколко мига, ние сме най-щастливи в тези измислени дни.

            Какво друго ни остава преди да заминем? Силен шум от картечница ни обгръща в дим. Дано се срещнем ти и аз в една по-добра Земя, за да се познаем пак…

Disclaimer: Този текст е вдъхновен от сън и всякакви прилики с реални събития са случайни. Никога не съм бил във война и дано никога не бъда. Все пак по-добре поетът да измисля небивалици, отколкото писателят да документира преживелици.